Край на дискусията? Не съвсем. Колкото по-близо сме до реализация, толкова по-активни и гласовити стават противниците на инсинератора. В резултат нормален човек вече няма как да се ориентира в мъглата от факти и заблуди по темата.
Вероятно най-разпространеният мит е схващането, че отпадъците са някакъв модерен проблем, възникнал в резултат на индустриализацията и консуматорското общество, който може да решим, като се „върнем към природата“. Това е много далеч от истината. Всъщност древните хора практически са живели в собствения си боклук. Това е видимо в почти всички пещери и паланки с останки от човешко присъствие. Проблемът се изострил с възникването на градовете. Улиците на Троя например са нараствали средно с около 1,5 метра височина на век в резултат на натрупването на отпадъци. Атина ни е оставила първите документирани доказателства за забрани за хвърлянето на боклук по улиците и наличието на организирано сметище извън града. Отпадъците на средновековен Париж представлявали заплаха за защитата му, защото формирали купчина, която достигала височината на стените на града. Обсадите били изключително ефективно оръжие срещу градовете, защото хората бързо започвали да измират – не от глад или жажда, – а от зловоние и болести.
Отпадъците в миналото са били биоразградими – останки от храна, тъкани, екскременти и много пепел от огнищата. Единствено аристокрацията в замъка имала икономическата сила да се освобождава от тях, като огромни групи хора били заети със събиране, пренос, изваждане на ценното и изхвърляне на остатъка. Дори и висшата класа обаче е трябвало да диша газовете от изгарянето, защото периодичното запалване винаги е било сред най-ефективните начини за неутрализиране и намаляване обема на отпадъците през цялата история на човечеството.
През втората половина на 19. век Лондон вече бил толкова многолюден и богат, че можел да си позволи да обърне внимание на чистотата и хигиената, което довело до създаването на първите модерни инсинератори като част от системата за управление на отпадъците на града. В началото на 20. век само в Англия и САЩ вече действали хиляди инсталации, които спестявали разходите за транспорт и складиране на гигантски количества смет. А когато през 1907 г. на сцената излезли и пластмасите, инсинераторите се превърнали в абсолютна необходимост.
Модерното управление на битовите отпадъци се случва на базата на т.нар. йерархия – повторна употреба, рециклиране, енергийно оползотворяване, депониране. Поради силния обществен натиск в много страни в Западна Европа последната стъпка е де факто невъзможна – или е изцяло забранена, или таксите са толкова високи, че пазарът предпочита всичко друго. Освен това кризата с горивата от края на 70-те години води до преосмисляне на енергийната политика и много правителства виждат в енергийното оползотворяване на отпадъка отлично решение, особено за комбинирано производство на топлина и електричество в градска среда. В резултат инсинераторите днес вече са навсякъде, а във водещи страни като Швеция, Дания, Норвегия и Швейцария поглъщат повече битов отпадък дори от корабите, които заминават за Азия и Африка за рециклиране. С една дума, в наши дни няма известно работещо решение за битовия отпадък, без значима част от него да бъде оползотворявана енергийно. И колкото по-напред е една страна в развитието си, толкова по-голяма част от отпадъците є отиват в инсинератор.
Това не се случва съвсем безпроблемно. За известно време през 80-те години инсинераторите също се превръщат в мишена за екологичното движение заради емисиите на някои вредни газове и характерния за богатите общества ефект „не в моя заден двор“. Технологични решения обаче са намерени бързо, новите инсталации отдавна не създават подобни проблеми, а много от тях остават в центровете на градовете и даже се превръщат в своеобразни атракции. Приносът им към по-ниската себестойност на топлофикационната услуга и съответно чистотата на въздуха в тези градове е безспорен за всеки, който професионално се занимава с темата.

Защо тогава има хора, които не искат инсинератор в столицата? 
От една страна, съществува група хора, които смятат, че трябва да се стремим към „нулеви отпадъци“ и „кръгова икономика“ и всяка нова инвестиция трябва да се съобразява с тази цел. Тези хора са принципно прави – всички искаме да няма отпадъци, нито нужда от нов добив на суровини. Но когато трябва да вземем реално пазарно решение, никой от нас не е готов да плати цената. Защото тя става астрономическа. Представете си колко би ви струвало да поддържате дома си идеално чист непрекъснато. Някой ще трябва да бъде зает на пълен работен ден само с чистене, нали? А половината икономическа активност на планетата ще бъде насочена към събиране, транспортиране и рециклиране на боклук. Няма разумен човек, който да не осъзнава невъзможността на мечтата за „нулеви отпадъци“.
От друга страна, голяма тежест има епидемията от недоверие. Българинът не вярва на управляващите – били те в държавата, или общината. Нещо повече, българинът не вярва на експерти. Не защото не разбират, а защото те се изхранват от услуги към горните или още по-лошо – към индустриалните капиталисти, които търсят реализация на продукцията си. С оглед на историята това недоверие е разбираемо, но то също би трябвало да има рационални граници, които в случая биват прекрачени.
Аз също не смятам, че „Топлофикация София“ трябва да бъде притежавана от Столична община. Повече от очевидно е, че собственикът не се справя добре с управлението є и тя е в трагично състояние. Но когато има проект, който ще бъде платен основно от европейския данъкоплатец, явно ще увеличи количеството на оползотворения битов отпадък, ще намали зависимостта на „Топлофикация“ от внос на газ и в края на краищата ще позволи на повече софиянци да се топлят по-евтино и без твърдо гориво, аз не мога да го играя принципен и да тропам с крак. Защото тази възможност съществува тук и сега и ако не се възползваме, нужният капитал няма да е наличен утре.
Поведението „не сме съгласни, защото не ви вярваме“ не може да бъде основание за спиране на всичко, особено пък когато говорим за стъпки и инвестиции, които ни доближават до стандарта на развития свят. Освен това единственият път напред за всяко едно общество минава през изграждане на атмосфера и отношения на доверие и работещи институции. До вчера ги обвинявахме, че не правят нищо. Днес много хора ги обвиняват, че искат да направят нещо, без да предлагат реалистична алтернатива. Защото такава няма.
Голяма част от боклука на София така или иначе ще гори – изборът е между циментовите заводи и „Топлофикация“. На първите ще продължаваме да плащаме милиони левове годишно, да превозваме стотици хиляди тонове на стотици километри, а накрая голяма част от енергията от изгарянето ще се губи, защото там никой няма нужда от топла вода. „Топлофикация“ ще продължава да губи клиенти, защото цената на услугата є ще подскача нагоре-надолу изцяло според приумиците на „Газпром“, а ние ще се оплакваме от мръсния въздух, който сами си правим, топлейки се в европейска столица със средновековно гориво.
Аз предпочитам европейския вариант на 21. век – отпадъците ни да топлят града, без да го замърсяват. Няма никаква непреодолима техническа или управленска пречка пред това. Вярвам на колегите, които ще го правят, както и на тези, които ще ги контролират. Защото знам, че българите знаем и можем – просто имаме нужда от малко повече доверие помежду си.