Пречка за развитието й е европейското законодателство
Промяната към кръгова икономика е най-новият писък на европейската екологична мода. Нуждата от нея се обосновава с аргумента, че икономиката следва линеен модел: добив – производство – потребление – отпадък, който не е устойчив, защото изисква непрекъснат добив на нови суровини. Идеята е всичко да се уреди така, че материалите да се въртят максимално дълго в кръг, да се формират минимални количества отпадъци и по този начин да се намали нуждата от добив на първични суровини и зависимостта от внос на такива. Звучи страхотно – чак човек да се зачуди защо досега не сме го правили?
Какъв е смисълът
Всъщност всичко това се случва отдавна – само че не навсякъде, невинаги и не за всичко. Например не се сещам да съм виждал натрупани купчини от паладий и платина, които да се въргалят в деретата. Просто тези метали винаги са били много скъпи, така че няма луд, който да ги изхвърля. И тук стигаме до първото условие за кръговост – високата пазарна стойност на материала. Обаче често се среща изхвърлена стара техника с малки съдържания на злато и сребро в нея, тоест нужна е и концентрация на достатъчни количества на едно място, за да има смисъл усилието по събиране, сортиране и рециклиране. Тези две условия много усложняват нещата при крайния потребител и там кръговата икономика куца. Неслучайно повече се говори за споделена икономика или удължаване на полезния живот на потребителските стоки. В индустрията обаче положението е различно – материалните потоци обикновено са големи и концентрирани и затова полезното използване на отпадъците се случва много по-често.
Добивът на метали е дейност, в която обикновеният човек не очаква да се сблъска с примери за работеща кръгова икономика. Просто защото не знае! През 2005 г. например в подземния рудник Челопеч е въведена т.нар. камерна система с последващо запълване на иззетите минни пространства с втвърдяващ се материал, който включва всички стерилни скални маси и голяма част от флотационния отпадък, замесени с цимент. Освен това през 2014 г. е пусната в експлоатация пиритната флотация, което дава възможност за добив на златосъдържащ концентрат от руди, които в миналото са били изхвърляни. В резултат днес имаме много по-пълноценно извличане на металите от находището и оползотворяване на голяма част от минните отпадъци, тоест стерилните скални маси и хвостът не само не унищожават допълнителни територии, а дори имат полезна функция, като заместват нуждата от добив и вкарване на друг инертен материал.
Подобна е историята и с водите. Докато в миналото флотационният отпадък се е натрупвал в хвостохранилището, а избистрените води са се зауствали в реката, днес последната стъпка се случва само по изключение. Водите се ползват многократно в оборот, така че потреблението на свежи води е спаднало дори в абсолютна стойност на фона на почти четири пъти ръст на добива.
В „Асарел – Медет“ т.нар. окисно насипище – хълм, образуван от депонирането на окисни медни руди, някога третирани като отпадък – едновременно се рекултивира и експлоатира чрез дренажна система за улавяне и отвеждане на водите, които да се насочват към производство на катодна мед или към пречиствателните съоръжения. Така от масива с рекултивирани терени, който вече е частично покрит с растителност и даже се отглежда лавандула за добив на масло, продължава извличането на мед.
Добивът на метали от стари хвостохранилища носи все повече приходи. Най-големите златни мини в света в Южна Африка например отдавна преработват отпадъците от добива от началото на миналия век. Това е напълно логично – тогава концентрации от 3-4 г/тон са били смятани за стерилни, а флотацията съвсем не е била толкова ефективна. Стари рудници в Австралия и Канада пък се преравят за „модерни“ метали като индий, кобалт и рений.
Друг пример за засилващ се процес е т.нар. градски добив (urban mining) – извличането на ценни компоненти от вече използвани материали в инфраструктурата или стоките. Това е процес, който свързва индустриалното и потребителското рециклиране. Най-видимите примери са желязото и медта, защото количествата, които вече са добити, са гигантски – практически всеки град с остаряла инфраструктура представлява малка мина. Телекоми, електроразпределителни дружества, жп оператори всяка година предават за рециклиране хиляди тонове метали. Все повече строителни материали също се рециклират и се използват в нови строежи. А някои пречиствателни станции вече започват да добиват и ценни метали.
Примерите за безотпадни производства в България стават все повече. Заводът на „Кнауф“ за гипсови плоскости неслучайно е разположен в комплекса „Марица-изток“ – основната суровина представлява отпадъкът от сероочистващите инсталации на ТЕЦ-овете. Днес въглищните ТЕЦ-ове по света произвеждат повече гипс от мините. „АДМ Амилум“ край Разград преработва 25% от реколтата от царевица в страната, като произвежда огромни количества подсладители, нишесте и етанол, а малкото отпадъци отиват за храна на животни.
„Монди Стамболийски“ преработва дървесина в хартия за чували, произвеждайки енергия от всичките си отпадъци. „Кока-Кока“ в Костинброд оползотворява дори утайките от пречиствателната си станция в когенерацията на „Софийска вода“ в Кубратово. „Хюманита“ дава нов живот на старите дрехи, а от негодните произвежда всякакви текстилни изделия, за които иначе трябва да се добива памук. Това не са изключения, а новото правило в ефективно функционираща индустриална икономика.
Възможна ли е още по-висока индустриална симбиоза?
Може ли да постигнем още по-високо ниво на индустриална симбиоза? Разбира се, мечтата за светло бъдеще на човечеството е непобедима. Можем да „групираме в едно предприятие различни индустриални сектори, които представляват последователни стъпки в преработката на суровини, или да осигурим сътрудничество между сектори, употреба на отпадъчни материали или странични продукти и други“. Позволих си леко да коригирам цитата на Ленин от 1917 г., с който се създава това, което по-възрастните от нас помним като „комбинат“ или АПК. Тези творения на плановата икономика действително използваха максимално материалните и енергийните потоци. Но това беше възможно само в условията на изключен ценови сигнал, тоест нулево участие на пазара. Спомнете си „Кремиковци“ и МДК „Пирдоп“ от миналото и ще разберете какъв е крайният резултат за околната среда от подобно икономическо изнасилване. Неслучайно Китай е „модерният“ пионер в кръговата икономика – там симбиозата е законово изискване за индустриалните зони от 2008 г. Резултатите за околната среда не са много различни от тези в СССР, което не пречи на ЕС да го смята за „добра практика“.
Най-значимият пример
Най-значимият глобален пример за кръгова икономика обаче не присъства в учебниците и ръководствата по темата, затова се чувствам длъжен да го споделя. Както вече всяко дете знае, ТЕЦ-овете емитират огромни количества въглероден диоксид, който с натрупването си в атмосферата най-вероятно води до изменение на климата. От друга страна, със сигурност води и до увеличаване на продуктивността на биосферата. Първият ефект е масово известен, въпреки че винаги ще бъде обект на дебати, защото е експериментално недоказуем. За втория никой нищо не коментира, въпреки че е напълно логичен, отлично доказан и ясно видим – неслучайно всички сателитни измервания показват, че планетата става все по-зелена, реколтите на всички култури почти ежегодно растат и многократно прогнозираният глобален глад все се отлага. Положителните ефекти от емисиите на СО2 от изгаряне на горива са класически пример за работеща кръгова икономика, за който е изключително политически некоректно дори да знаете.
И като така и така минахме да политика, не може да не спомена и най-голямата пречка пред развитието на кръговата икономика въобще – а именно европейското законодателство за кръгова икономика! Парадоксално, но факт – точно безумната бюрокрация, която законите за управление на отпадъци създават, се явява основна пречка за индустрията да обменя и използва материали. Защото, ако нещо се регистрира като отпадък, то много трудно може да бъде използвано като ресурс – административната тежест пред тази трансформация ужасно оскъпява цялата работа. Примерно огромните количества стерилни скални маси, които всяка открита мина трупа на високи табани, унищожавайки природни местообитания, биха могли да се използват за строежи на пътища, вместо за тях да се унищожават други местообитания за добив на инертни материали. Не, не става, защото държавата каза!?
Няма да давам повече примери, за да не развалям иначе положителните послания на текста: Кръговата икономика се случва тук и сега! Индустрията води хорото, но не очаквайте то да стане пълен кръг – пазарът винаги ще я кара да криви наляво-надясно. Крайният потребител, макар и неосъзнато, участва все повече. Ще доведе ли това до напълно безотпадно общество и премахване на нуждата от нов добив? Никога! Но със сигурност ще ни помогне да оставим една по-зелена планета на децата си.
Статията е част от специалното издание на „Капитал“ Тежка индустрия.
Снимка: „Капитал“.