Идеите на ЕС в енергетиката ще засегнат и тежката индустрия
Иде зима. Цените на газа, а след него и на топлофикациите, вече скочиха два пъти подред. На Нова година отново ще се увеличат. Те не могат да свалят правителството. Токът обаче може. Защото със зимата иде и перфектната буря в енергетиката, която със сигурност ще удари и тежката ни индустрия.
Климатът е на път да ги разруши, но не чрез някакви изменения или природни бедствия, а чрез консистентните едностранни ангажименти на европейския политически елит, известни като климатични политики.
Първа ще потъне ТЕЦ „Марица-Изток 2“. До вчера нещата изглеждаха зле – загуби от 260 млн. лева за последните две години, натиск за увеличаване на изкупната цена на лигнитните въглища, преразходи и неефективност, 2500 души в централа, която може да бъде оперирана от 4-5 пъти по-малко хора – но не съвсем безнадеждно. Тази година обаче централата получи нови два тежки удара от Брюксел, които няма как да преживее, каквито и оптимизации да направи. Първо, Европейската комисия създаде т. нар. Резерв за стабилност на пазара на въглеродни квоти с ясната цел да вдигне цената им – неслучайно, тя скочи от около 7 до 25 евро/тон за половин година. За да е сигурна обаче, че няма да останат много оцелели лигнитни ТЕЦ, ЕК одобри и нови изисквания специално за тях, които вдигат летвата от 96% на 97% степен на очистване на емисиите на серни оксиди, а слагат и абсолютен лимит. Изглежда малко, но конкретно за ТЕЦ „Марица-Изток 2“ означава допълнителна инвестиция от стотици милиони евро само за да има право да работи след декември, 2020 г. Крайният резултат е, че утре ТЕЦ-ът няма да може да си купи въглеродните квоти и на теория би трябвало да бъде изключен. Как точно си го представят в Брюксел, при положение че без него енергийната ни система не може да покрие потреблението през зимата, а всички съседни страни изпитват хроничен недостиг?
Съпътстващи проблеми
ТЕЦ „Марица-Изток 2“ обаче е само върхът на айсберга. Цена на въглеродните квоти от 30 евро/тон, която вече е напълно реалистична, би оскъпила изключително много тока от въглища. Ако най-голямата ни централа трябва да закупи всички 10 млн. тона СО2 от пазара, това е допълнителен разход, който надвишава общите й годишни приходи, тоест продажната цена на нейното електричество трябва поне да се удвои! Американските ТЕЦ-ове нямат проблем – ще си работят на пълна мощност, защото потребление ще има. А кой ще плаща? Ако цената за домакинствата мръдне с повече от 10% нагоре, правителството автоматично пада. Затова цялата тежест ще отиде върху бизнеса и по-конкретно – тежката, енергоемка индустрия.
Забележете, че в този сценарий индустрията ще бъде ударена от цените на въглеродните квоти от две страни едновременно – първо, като пряк участник в Европейската схема за търговия с емисии и второ, като значим потребител на електроенергия. Първи биха затворили врати енергийно интензивни предприятия, които произвеждат за износ и принадлежат на глобални играчи с готови алтернативи – циментовите и торовите заводи, „Солвей Соди“, „Аурубис“, „София-мед“, „Стомана-индъстри“ и т.н. За разлика от българското правителство, което години наред нехайно подписва всяка евро-приумица, мениджмънтът на тези компании ежемесечно си прави сметката и отдавна е подготвен. Турция, Украйна, Сърбия – потенциални дестинации, които не страдат от „климатично лидерство“, не липсват наоколо. Освен това неизбежно ще видим и измъкването на български компании като мините, КЦМ, „Алкомет“, които също се пренасочат инвестициите си.
Какво може да значи това за нашата икономика? Срив, който в отделни общини се превръща в библейски потоп Да, вероятно на тяхно място бързо ще се наместят кол-центрове и предприятия за сглобяване на какво ли не. Обаче добавената стойност, която те биха могли да създават, е много по-малка и съответно заплатите няма как да стигнат и половината от нивото на тежката индустрия. А ако случайно някой голям инвеститор с енергоемко производство почука на вратата, му казваме да си опита късмета в Турция. Тъй като е независима и развиваща се страна, макар и вече с по-висок БВП на човек от нас, в Париж тя се е „ангажирала“ лекичко да си увеличи емисиите – до 110% от 2012 до 2030 г. Няма да гони инвестиции, я?
Ако все пак правителството преживее голям скок на цената на тока за домакинствата, то голяма част от българските граждани няма да могат. Не, защото ще умрат от студ през зимата, а защото ще осъществят брюкселските мечти да се топлят въглеродно-неутрално – на дърва. И тогава ще разберем какво наистина значи да се задушаваш от еко-пушек.
Има ли изход?
Разбира се! Първо, не сме сами – цяла Източна Европа би пострадала по подобен начин. Така климатичните политики създават нова Желязна завеса насред Европа. Нали никой не си мисли, че Полша и Унгария просто ще приемат да бъдат вкарани в гореописания сценарий? Освен това, енергийната бедност се завръща и в Западна Европа – цените на електроенергията стават непоносими за все по-широки слоеве от населението и вече чукат на вратата на средната класа. Неслучайно, дори официална Германия вече дава назад.
Второ, цялата работа е безумно самобичуване, което Европа може да прекрати буквално утре, ако се намерят достатъчно адекватни политици, които да го осъзнаят и сложат край преди да е станало твърде късно. ЕС е единственият субект, който гледа сериозно на т.нар. борба с изменението на климата. Старият континент си измисли, ратифицира и преизпълни Протокола от Киото – 21% намаление на емисиите от 1990 до 2014 г. (България с 50%!) – и вече е отговорен само за около 8-9% от глобалните емисии. На крилете на тези успехи еврократите решиха, че намалението на СО2 емисиите е някакъв необратим, естествен ход на историята и ентусиазирано се подписаха под самоубийствени цели за 2030 г. Пазарната реалност им се изсмя, икономиката тръгна малко по-мощно и след 2014 г. СО2 емисиите от употреба на изкопаеми горива на ЕС ежегодно растат с около 1% като това се случва на фона на среден годишен ръст на електроенергията от ВЕИ от 10%. Щом ВЕИ не може, то единствено икономически колапс може да спре увеличението на въглеродните емисии. Това ли иска Европа?
Фиктивната борба с климатичните промени
Простата истина е, че на останалия свят изобщо не му пука – някои имат куража да си го кажат в прав текст, а други активно лицемерничат. Америка на Тръмп просто игнорира темата и през 2018 г. ще регистрира скок на СО2 емисиите от около 2%. В Китай през последните три години нови 259 гигавата въглищни централи – повече от всички работещи в Европа – са построени „без знанието на централното правителство“, което иначе се кълне в климатична вярност!? Индия, Югоизточна Азия и Африка няма никаква вероятност да ограничат употребата на фосилни горива в следващото десетилетие. Въпреки всичкото говорене, през 2017 г. инвестициите в нефт и газ на глобално ниво са 4 пъти по-големи от тези във ВЕИ, а през 2018 е още по-зле – дори и световният добив и търговия с въглища се възраждат. Канадските провинции се надсмиват на патетиката на Трюдо, а Австралия и Бразилия съвсем скоро ще последват САЩ, излизайки от Парижкото споразумение.
През декември, 2018 г. ще се проведе поредната среща на страните по Конвенцията за климата в Полша, а сметките вече ще показват катастрофата – тази година ще видим огромен скок на СО2 емисиите на глобално ниво. Страната-домакин ще открие форума с красиви слова, опитвайки се да прикрие новините за разработване на нови лигнитни мини и ТЕЦ-ове, които да захранват въглищната й енергийна система. Европа ще го играе климатичен лидер, който има временни затруднения, но те няма да й попречат да се закълне в нови, още „по-амбициозни“ цели за 2030 г. Развиващите се страни ще питат „Кой ще ни даде пари-и-и?“, визирайки обещаните 100 милиарда долара годишно за проекти за адаптация и ще заплашват да се оттеглят от споразумението. Големите корпорации и градове масово ще се кичат с „въглеродна неутралност“, постигната с купуване на уж „зелена енергия“. Странно обаче защо това не се отразява на глобалните емисии?
Америка просто ще гледа целия този сеир и ще си гони интереса. А той съвпада с неизказаната, но ясно видима в реалното поведение, мечта на всеки един човек на планетата – неограничен достъп до евтина и надеждна енергия, която да подхранва както базовите ни потребности, така и безкрайните ни желания. В опитите си да се противопостави на естествения човешкия стремеж за по-добър живот, ЕС сам си създава вътрешни напрежения, които могат да доведат до разпада му. Не вярвам, че има разумен европеец, който да иска това!
Статията е публикувана в „Капитал“.