За десетилетията призоваване към намаляване на въздействието на бизнеса върху околната среда най-значимите промени се оказаха тези, които имат и икономически смисъл за компаниите – енергийна ефективност, подобрение в производствените процеси, иновации в някои аспекти и оптимизиране на продукти и услуги. Апологетите на зеления преход обаче искат още. Затова на преден план излязоха финансовите институции.
С приемането на стандарти, които регулират особено много тази индустрия, банките се оказват не просто един от секторите със задача да управляват собствените си екологични, социални и управленски фактори (ESG), ами имат роля и на консултанти. Консултанти, които да навигират клиентите си за същото. Налага им се да застанат начело в прехода към нисковъглеродна икономика. Става така, защото от всички ESG теми климатичната тема е водеща в Европа в момента, особено що се отнася до финансираните емисии или емисиите, свързани с дейностите, които една банка финансира. Европейският регулаторен орган има достатъчно регламенти, които налагат строги рамки на банките, за да пренасочат капитала към зелени и благоприятни за климата бизнеси и компании. Изискването е всички европейски банки да въведат ESG-изследването не само в оперативната си работа, но и в кредитните продукти и финансирането си. От гледна точка на банките обаче е много трудно да преценят какво е въздействието на даден клиент, особено ако този клиент не докладва въздействията си публично.
Ако довчера решението дали един бизнес да въведе зелените политики беше доброволно и въпрос на престиж, сега вече това оказва съществено влияние дали ще получи финансиране и в какъв размер. Какво означава това? Ако сте малък или голям бизнес и искате да вземете нужния за развитието ви кредит, трябва да докажете пред банката си, че вървите по пътя на ESG политиките. Или както гласи поговорката – който плаща сметката, той поръчва музиката. В същото време те самите не са уверени още в мелодията. Родните финансови институции са на съвсем различни етапи в ESG процесите – някои работят по темата от години, а други едва от няколко месеца. Всички те в момента търсят икономическия смисъл зад регулациите, които за сектора може да са доста скъпа инвестиция.
Докато трупат „консултантски“ опит, банките трябва да намерят начин да проследят и формулират критериите, по които да преценяват дали да отпускат финансиране. Въпросът е как да го постигнат, като клиентите им са толкова различни? Една мина не може да бъде сравнявана с текстилно предприятие. Земеделският сектор има съвсем различно климатично влияние от металургичния например. Банките се нуждаят от данни, на които да се позоват и облегнат. И от шаблони – ясна матрица, която клиентите им да следват и така да се избегне нуждата от обработване на огромно количество информация.
Най-предизвикателно за тях е да останат верни на бизнеса. В последните години корпоративното възприемане на компаниите се промени чувствително. Отделни бизнеси, макар и доходоносни, се сочат с пръст като лоши или замърсяващи. Вкарването на минната индустрия, земеделието или произвеждането на електричество в черен списък обаче не е отговор, нито решение, защото това са сектори, които са важни за икономиката. Основната идеята, която банките трябва да разберат и следват е, че има смисъл да инвестират в тези играчи, които се справят добре и се развиват, а за тази цел трябва да се научат първо да ги разпознават. На тази база трябва да се взимат решенията кой да бъде финансиран и колко. Защото носят отговорност за това какво се случва с парите, които дават. А опитът е показал – компаниите се променят, а най-голям ефект има, когато инвеститорът изисква промяната.