Стана така, че стресът е новият господар в компаниите. Добре е, че не всички приемат да принасят дарове пред олтара му. Този господар ни подканя да яхаме жребеца на позитивното мислене, само че хората често изтърват юздите му, защото истинските емоции не са само позитивни. Освен това, емоциите и желанията са градивните елементи на живота ни и зависят от ценностите и отговорността, която поемаме за него. Точно те могат да обърнат играта със стреса в наша полза. Жалко обаче, защото обикновено отказваме да ги обработим разделно и хвърляме отпадъка от недобре посрещнатите емоции и очаквания в контейнера за общия отпадък, наричайки го просто Стрес.
Как да действаме разделно?
Нека първо да проверим как определяме очакванията си: Струва ли ви се, че доста хора очакват животът да е утъпкан път, по който те се влачат с равномерно темпо? И понеже това им очакване не се потвърждава, живеят в хаос и напрежение. Вселенският закон, че всеки сам намира, извървява, проправя, определя и гради живота си среща огромна съпротива в днешно време. Очакването за лесно, предвидимо и безпроблемно битие, в което няма изненади, досега не е подкрепено емпирично в живота на никого от нас. Но ние настояваме да е обратното и охотно каним Стреса, движени от страха от провалените очаквания. Например, стресът, породен от това, че изпускам самолета, е страх – „страх да не се изложа, че ще закъснея“; „страх да не пропусна нещо“; „страх да не загубя пари и възможности“. Страхът от личен и общ провал на работа пречи в това да посрещнем многото и неочаквани задачи, които просто са резултат от метаболизма на обществото и пазара, както и на нашия собствен живот. И отпадните вещества на този метаболизъм са: изненадващи проекти, нови начинания, променени срокове, нервни колеги. Преди няколко години Google проучва мениджърите си и открива три успешни стратегии – те често се срещат с хората, показват интерес към личния им живот и задават много въпроси, вместо само да изискват. Такава мрежа между хората е непропусклива към страха и те изграждат умения да го споделят и да „му отговарят“. Страховете, в добри ръце, даже са полезни – те са ранен знак за проблеми в организацията и нечии неоразмерени очаквания. Затова стресът, който не е постоянната заплаха, разширява границата на комфортната ни зона. Той ни кара да подредим очакванията си по линията желания-умения-роля в живота, за да посрещаме събитията в живота си по-съзнателно и по-адекватно. Много е важно да проверяваме тази троица редовно.
Мениджърите също са част от проблема – самите те се справят много по-успешно и много по-малко говорят, че са под стрес и в същото време му дават централно място в организационния дискурс. С това охотно бутат камарата сняг от козирката на хребета и после се чудят откъде се взе лавината Стрес. Вижте офертите за работа; вижте средата, която градят и в която процъфтява идеята, че придобивките за служителите са там, за да елиминират всички неудобства и да излъжат, че всичко ще е наред. Веднъж подкрепили нереалистичните очаквания за живот, който ще протече гладко, на фона на „безупречни“ процеси в компанията, мениджърите са озадачени, че и служителите не са доволни и още, и още се стресират. Тогава шефовете хукват да лекуват стреса с благини, тиймбилдинги и барабанно припомняне на мисията на компанията и така се чувстват отново във възход в пре-сътворяването на компаниите си… докато гондолата на стреса не ги върне пак обратно. „Даваме още и още, но бързо свикват, искат още и пак не са доволни“, казват те. Ами да, нали ние създаваме този водовъртеж. Има ли формула за успех, която да помогне да „изплуваме“? Често мениджърите успяват да се измъкнат от него по-успешно, защото по-добре боравят със страховете си. Но това, че успяват за себе си в личен план, не означава, че успяват да създадат подходящата среда, в която стресът да бъде буквално разреден в преживяването на живота такъв, какъвто е. Такава среда е тази, в която грешките са част от ежедневието. Погрижете се хората да не се страхуват да опитат, че резултатът, който се приема е единствено перфектен, сполучлив и няма друг вариант. Хората пробват и ако са лоялни и в унисон с ценностите на компанията, усилията им да опитват, независимо от грешките, са градивни. И още нещо важно: усилията на хората се отплащат тогава, когато заедно чертаят посоката, вместо да получават мотивационни програми.
Вторият основен въпрос е как да посрещаме емоциите: Стресът на работа не е само заради самата работа. Той е свързан с това как хората разпознават и възприемат емоциите си. Те имат нужда от подкрепяща среда, в която имат право на „добри“ и на „лоши“ емоции[1]. Среда, в която проблемите са разглеждани искрено и с необходимото уважение към техния позитивен или негативен знак, е най-добрата. Екипите, които се справят, са тези, които си задават въпроса: „Какво ми носи това преживяване?“ вместо – „Нека бъдем позитивни и мразим Стреса“. В екипите, в които на хората „им е позволено“ да преживяват емоциите си, хората са ангажирани, способни, съзидателни и процъфтяват в организацията си толкова, колкото могат. Позволете си първо вие, като лидери, да бъдете уязвими; първо покажете как се чувствате, необходима стъпка към това вие да управлявате емоциите, а не те – вас. Не се притеснявайте, че хората ви днес няма да се чувстват добре или че не са на кеф. Вместо това, насочете умението си да разпознавате коя е причината да се чувстват по определен начин: дали средата в компанията не е подкрепяща или е заради личното (не)умение на хората в екипа да градят живота си. Само в единия случай се намесвайте. Помислете каква е средата за работа. Дайте си време да я проумеете по-добре, преди да посегнете към поредните мотивационни програми.
И още нещо важно, което може да направите – откажете се от поканата да сме позитивни, това си е козируване пред Стреса. Да си позитивен е новата норма на политическа коректност. Много модерно е да има разнообразие в компаниите: по пол, по хора в неравностойно положение, по разни други признаци. Но не се говори за разнообразие в емоциите! Днес устойчивият бизнес се тълкува в контекста на това колко даваме на околния свят и на природата. А колко и как даваме на себе си? Нима това няма отношение към устойчивата компания? Защо няма разнообразие на емоциите – нима емоциите са добри и лоши? За съжаление – да. И мениджърите, които се справят със стреса така всеотдайно, всъщност го правят ПРЕЗ негласното признание, че има лоши емоции. И оттам – Сизифов труд е да блъскаме камъка на лошите емоции извън портите на компанията ни. Да, харесва ни усещането на радост и подем, не ни харесва това на обида и разочарование. Но всички тези неща, емоции се преживяват и всъщност те управляват нас, а не ние тях. Ние само им даваме пространство и ги посрещаме – адекватно или не. И понеже често, ако не можем да ги пускаме в сърцето си (и сърцето на екипа си) смело, предпочитаме да приемем, че „позитивен“ е нормата. Нормата ни позволява да разпределяме ефектите от несправянето си с емоциите.
Живеем в свят, в който все нещо офсетваме – емисии, вредни въздействия, опитваме да офсетваме и емоции и го правим в съвременния проект: Стрес. И стресът е онзи модерен вятърен парк, в който иначе нормалните за здравето въглеродни емисии – в нашия случай „негативни“, а всъщност нормални емоции, са офсетнати. Губим способността си да се справяме със света такъв, какъвто е. Не, не е нужно да се стресираме заради стреса!
[1] Проверете Susan David, “Emotional Agility”
Статията е публикувана в броя от месец септември на списание „Мениджър“.