През декември 2015 г. Европейската комисия публикува пакет от мерки за кръгова икономика. Аргументира се с изчерпването на ресурсите, което води до високи цени на суровините и нужда от ефективност, рециклиране и нулеви отпадъци. Уви, това е поредният ход на Брюксел, който само ще тежи на всички ни.
Цените са отличен индикатор за процесите на свободен пазар. При горивата и земеделската продукция няма пълна свобода – зависят много от такси, субсидии, картели, геополитика. Затова металите, които се търгуват глобално, като желязна руда и мед, са най-добрият барометър, по който да съдим за реалните пазарни процеси.
През XX в. металите следваха привидно нелогичен ход – добивът им растеше успоредно с глобалната икономика; запасите растяха още по-бързо; макар и циклично, реалните цени устойчиво падаха. През 1999 г. те достигнаха исторически минимум и тогава… Китай се събуди. До 2011 г. добивът експлодира, а цените се вдигнаха почти пет пъти, като дори кризата от 2008 г. не ги забави. Всички говореха за края на ресурсите и Европа реши да действа.
Минните компании обаче инвестираха печалбите си в търсене и разработване на нови обекти – има вече проекти за добив от океанското дъно, даже от астероиди. А Китай се забави и през 2014-2015 г. настъпи логичен срив – въпреки ръста на глобалния БВП потреблението падна и цените полетяха надолу. В близко бъдеще няма кой да замести Китай като потребител на 50% от световния добив. Страните от ОПЕК, БРИКС и другите износители на суровини са в криза с огромни запаси, но стагниращи икономики, и само Индия поддържа значим ръст. Африка е далеч от мечтаната индустриализация, а сривът на суровините ще я забави. Световното население расте все по-бавно и това няма да се промени.
Историята се повтори – цикълът се затвори. Средногодишният индекс на цените на суровините на Световната банка за 2015 г. падна до нивата от 2004 г., а днес клоним към изходната позиция от 1999 г. Въпреки това Европа е твърдо решена да накара всички свои граждани да рециклират. Бюрократите изключват ценовия сигнал и изискват от страните-членки да постигат икономически самоубийствени цели. Кой ще иска да рециклира 75% от пластмасите при разходи, многократно надхвърлящи цената на първичната продукция? Всичко това се случва заради мантрата за „устойчиво развитие”, която изхожда от две грешни допускания. Първо – че ресурсите са крайни, и второ – че познаваме нуждите на бъдещото поколение.
Факт е, че запасите на всички ресурси днес са много по-големи от когато и да било. Колкото повече потребяваме, толкова по-силна е способността ни да създаваме – нови находища, горива, материали, приложения… Рудите са все по-бедни, находищата – по-отдалечени, но въпреки това себестойността пада. В същото време синтетичните материали изместват естествените – новите автомобили например са повече въглерод, отколкото стомана. Единственият ограничител е енергията, но нефт, газ, въглища, уран има за столетия напред. А даже не споменавам слънцето. Като имаме достатъчно енергия, няма никакво практическо значение къде и в каква форма се намира даден ресурс – можем да го имаме. Уви, бюрократите искат и потреблението на енергия да ограничат, за да „спасят климата”.
Роден съм през 1977 г. Дали тогава някой е предполагал, че през 2016 г. достъпът до интернет ще е почти „човешко право”, за чието осигуряване ще имаме нужда от силиций за оптични кабели? И ако беше предполагал, щеше ли да ограничи потреблението на пясък за строежи, за да не се изчерпи най-разпространеният елемент в земната кора?
Настъпва ера на изобилието – всичко ще бъде по-евтино и всеки ще може да потребява повече, тоест – да живее по-добре. Нашите политици обаче не искат това. Те имат цели за рециклиране, за които ние ще платим с бедност.
Статията е публикувана във Forbes.