Политически грийнуошинг

С речта си от 1 юни Тръмп шокира световната политическа клика, като спази предизборното си обещание да извади САЩ от Парижкото споразумение за климата и предизвика цунами в и без това бурното море на държавническия грийнуошинг. Като започнем с филма „Неудобната истина“ на вицепрезидента Ал Гор, преминем през енцикликата на папа Франциск и стигнем до непрекъснатите заявки на Германия, Норвегия, Китай и други страни за „климатично лидерство“, напоследък политиците масово „спасяват света“ с полуистини, внушения и откровени лъжи. Ето няколко примерни истории.

Норвегия е абсолютен шампион – между „нисковъглеродния“ ѝ имидж и реалността зее огромна пропаст. В периода 1990-2015 г. ЕС намалява въглеродните си емисии с над 20%, а Норвегия ги увеличава с толкова. В това време делът на фосилните горива в консумираната първична енергия в ЕС спада от 83 на 73%, докато в Норвегия се покачва от 53 на 60% въпреки хидроенергийните ѝ ресурси. Всичко това е напълно нормално – Норвегия е най-големият производител на нефт и газ в Европа, като те формират около 50% от износа и финансират „зелените“ ѝ претенции, а населението ѝ се топли на газ, защото… е студено.

Малко известен факт е, че въглеродните емисии на ЕС-28 достигат своя пик от почти 5 млн. т (колкото САЩ и 24% от световните) през далечната 1979 г., като 25% от тях се дължат на Германия. Оттогава до 2015 г. в Германия има спад с 35%, което е постижение, но само ако не знаете подробностите. Целенасочената климатична политика там започва с приемането на първия закон за подпомагане на ВЕИ през 2000 г. Но огромният дял (28%) от спада на емисиите се е случил от 1979 до 2000 г., тоест на чисто пазарна основа (атомни и газови централи заместват въглища и нефт) и преди това да стане „модерно“. Всъщност точно „зелените“ политики се оказват най-сериозната спирачка пред изчистването на енергийния микс – въпреки стотиците милиарди инвестиции във ВЕИ закриването на атомни централи прави затварянето на фосилни практически невъзможно. Въглищните ТЕЦ в Германия продължават да си стоят на почти 50 GW, а газовите даже са скочили с 8 GW, тоест общата инсталирана мощност на фосилни централи се е увеличила. В резултат, въпреки реториката, от 2009 г. до днес в Германия няма спад в емисиите – няма и да има, защото законите на физиката не се променят с политически обещания или пари.

Китай играе най-циничната роля в този театър. Страната, източник на 30% от световните емисии (повече от САЩ, ЕС и Русия заедно), се ангажира чрез Парижкото споразумение да достигне пик до 2030 г. Всъщност Китай се подписа под факт, тъй като този пик е достигнат още през 2014г. – оттогава емисиите ѝ падат въпреки ръста на БВП. Потреблението на всички основни суровини, вкл. цимент, стомана и въглища, устойчиво намалява, мини и стари централи се затварят и няма изгледи за промяна в този тренд. Китайската икономика преживя своята бурна индустриализация и преминава към фаза услуги и политическото лидерство отлично го осъзнава. Защо тогава да не го играе добрия герой, който спасява света?

Парижкото споразумение е просто лоша сделка за САЩ и няма нищо учудващо в техните действия. Още по-лоша е за Европа, но тук на власт е политическият грийнуошинг и еврократите се надпреварват кой ще изрече по-голяма глупост. Особено показателни са молбите към Тръмп да остане в Споразумението – уж „зелената“ икономика правела ЕС много по-конкурентоспособен, ВЕИ били много евтини и осигурявали огромна заетост, а когато САЩ не искат да играят, Меркел, Макрон и Юнкер започват в хор да плачат и да обясняват колко много ще загуби Америка. Или мислят повече за бъдещето на американците, или всъщност са наясно, че лъжат собствените си народи? Най-големият губещ от този цирк е Източна Европа, защото почти навсякъде единственият значим местен енергиен източник са въглищата. Това е поредният казус, в който сблъсъкът между Изтока и Запада в ЕС е неизбежен.

Публикувано в Forbes.

Споделете в социалните мрежи:

Коментари

коментара