Казусът Пирин избухна за поредна година и държавата отново даде назад. Вече даже не е новина. Очевидно е, че никой не печели окопната война. Има нужда от радикално решение.
Пирин е само върхът на айсберга на проблемите в българската природозащита. Подходът ни днес е основан на идеята, че има едни много ценни територии с много ценни видове, за които сме създали закон за защита. Той де-факто казва, че те имат толкова висока стойност, че колкото и да ни струва, ще ги пазим такива, каквито са, за децата на децата на децата… Това „колкото и да ни струва“ има две измерения. Първото са разходите за опазване и възстановяване на местообитанията и видовете. Второто са пропуснатите ползи – възможните приходи от други дейности, които се пропускат заради ограниченията за алтернативни ползвания. Моралните защитници на непреходната стойност на природата обикновено се сещат за първото измерение, но често напълно игнорират второто. И добрите намерения се сблъскват с реалната икономика. А когато това се случи настъпва хаос, който допълнително се усложнява от „трагедията на общото“, която е дълбоко позната на всички, живели през социализма – ползвам общия ресурс на макс, но защо точно аз да се грижа за него?
Всички наши защитени територии страдат по еднакъв начин от горните ефекти, но в Пирин конфликтът е най-жесток. Това е така, защото там пропуснатите ползи са най-големи – най-красивата планина в България предоставя най-качествени екосистемни продукти и услуги, тоест най-много възможности за различни ползвания. Въпросът е кой да се възползва? Икономиката предоставя много прост механизъм за справяме с този проблем – свободният пазар. Той има свойството да разпределя ресурсите по най-ефективния начин, тоест да създава най-висока добавена стойност за цялото общество.
Защо пазим Пирин? Защото представлява късче дива природа, която обичаме и искаме да преживяваме отново и отново. Значи Пирин ни предоставя услуга от изключителна стойност. Ако наистина толкова я ценим, то тя ще генерира големи приходи и ако излезе на пазара да се състезава с алтернативни ползвания – сеч на гори, ВЕЦ-ове, паша на животни или ски-писти – би трябвало да им разкаже играта. Как да се случи това? Класическото решение е въвеждане на входна такса за посещения на парка. Ако преживяването на един ден в планината ни носи повече удоволствие от гледане на 3D кино например, би трябвало да сме готови да платим повече от 12 лв. за билет. Ако сме готови да го направим, сечта просто няма да се случва, защото гората ще носи повече приходи без да бъде докосвана. Така, ако дирекцията на парка беше частна фирма или НПО, тя щеше да намери онази комбинация от услуги, ползвания и цени, която да й носи максимална финансова устойчивост в дългосрочен план. Последното е възможно само, ако и нуждите на местното население са задоволени. Вероятно щеше да има от всичко, но в зависимост от реалното, а не декларативното, поведение на хората в различните сектори от планината.
Подобни модели има на много места по света, но ние се правим, че не ги забелязваме. Пазарът работи, но за съжаление на някои хора, той винаги казва истината. А те усещат, че тя може да не им хареса. Затова предпочитат да се пазят от нея чрез насилието на държавата. Не, не може повече така. Да, изискват се промени в много закони, но е крайно време за смислено решение.
Текстът е публикуван в: Forbes