Мит е, че минното дело пречи на земеделието и туризма
България страда от изключително тежки дисбаланси в регионалното си развитие. Икономическата активност е съсредоточена в няколко големи града, около областните центрове и техните индустриални зони, морските и планинските курорти. Огромната част от малките населени места, най-вече в полупланинските райони, живеят на ръба на оцеляването. От началото на века те губят голяма част от населението си, особено младите и образованите. И така попадат в спиралата на все по-слабо развитие и все по-ограничени предпоставки за такова. Почти цяла Северозападна България, Краището, голяма част от Родопите, Странджа, Предбалканът страдат от повсеместно обезлюдяване, нулеви инвестиции и възможности за работа, престъпност. Навсякъде надеждите на местната власт са в „прекрасната“ природа – субсидиите за развитие на селско стопанство и туризъм. И така вече почти 30 години. Повечето общини просто нямат нищо уникално и тези дейности създават ниска добавена стойност и ниски доходи.
Ефектите от използването на ресурсите
Регионите трябва максимално да се възползват от всички свои ресурси, ако не желаят да се превърнат в територии, изпълнени с останки от селища, където през работната седмица не се срещат живи хора. Кои са тези ресурси?
Бегъл поглед върху икономическата карта на България дава ясен отговор. Виждат се само два относително богати региона – с висока заетост, доходи, инвестиции, образовано население – които не са пряко обвързани с голям град – Маришкият басейн и Средногорието. Първият е обречен на бавен упадък – климатичните политики малко по малко ще го задушат, а и добивът там няма достъп до външни пазари. Вторият цъфти, а го чака и блестящо бъдеще, защото продукцията му се движи от бързото развитие на технологиите, което поддържа глобалното търсене на метали. А България има доста от тях – мед, злато, сребро, олово, цинк, а даже и по-екзотични като волфрам, телур, селен, молибден, индий, рений, които ЕС счита за критични за развитието му.
За разлика от голяма част от тежката индустрия на социализма дружествата в Средногорието имат късмет. Приватизацията им съвпада с началото на дългосрочен ръст на цените на медта и златото, който им дава възможност да инвестират и да се модернизират, и днес „Асарел-медет“, „ДПМ Челопеч“, „Елаците-мед“ и „Аурубис България“ оперират на световно ниво и осигуряват благосъстоянието на цял регион – общините Пирдоп, Златица, Челопеч, Чавдар, Мирково, Антон, Копривщица, Панагюрище и Стрелча.
Погледнете която и да е класация на общините в България и ще видите поне няколко от изброените в челните позиции. Като се започне от коефициента на финансова устойчивост на общинските бюджети, дела на собствените приходи, приходите от европроекти, преките частни инвестиции, брутната добавена стойност, заетостта и доходите на човек и се стигне до меки индикатори като средния успех от матурите в училище, събитията в културния и спортния календар, достъпа до здравеопазване, комуникации, заведения и финансово обслужване – Средногорието осигурява качество на живот, сравнимо с най-големите градове в България.
Всичко това е нормално, като се има предвид, че в последното десетилетие брутната добавена стойност на зает в добива там съперничи с тази на ИТ сектора, а средната месечна работна заплата достига 2500 лв. Освен пряката заетост на над 5000 души тази индустрия има огромен непряк ефект – осигурява съществуването на множество малки фирми доставчици. Става въпрос за поне същия брой работни места в няколко основни направления: индустриално и инфраструктурно строителство, изкопни работи и рекултивация; производство, монтаж и поддръжка на специализирано електротехническо, минно и металургично оборудване; ремонт и инженерингови услуги; производство и доставка на специфични суровини и материали. Изискванията за качество на големите предприятия са важен стимул за технологично и организационно развитие на доставчиците. Част от тях успяват да излязат от ограничения местен пазар и да търсят реализация в други предприятия, включително в чужбина.
Пряко и непряко заетите в добива харчат парите си и създават отлични възможности за всякакви съпътстващи бизнеси. Големите компании обаче не спират дотук. Освен в разширение и модернизация на добива те инвестират печалбите си и в създаване на несвързани бизнеси – хотели, спортни зали, строителни и транспортни фирми. Неслучайно през 2015 г. „Асарел-Медет“ беше обявен от Българската агенция за инвестиции за „Инвеститор на годината“ за съвместното му дружество с лекарите от общинската болница и община Панагюрище „Асарел Панагюрище здраве“.
Полза за местните власти
Местните власти в Средногорието са особено облагодетелствани, тъй като освен всички ползи от работещия бизнес получават и половината от концесионните възнаграждения, които компаниите плащат. Към тях на много места се добавят и дарения в мащаб, който надхвърля собствените приходи на повече от половината общини в страната – „ДПМ Челопеч“ например ежегодно печели конкурса „Най-голям корпоративен дарител“ на Българския дарителски форум със суми над 1 млн. лв. Тези пари се мултиплицират от местната власт, която чрез тях успява да привлече още повече европейско финансиране.
Така крайният ефект от 1 работно място в големите предприятия в Средногорието може да достигне до повече от 5 допълнителни работни места в непряк и предизвикан бизнес. Масова заблуда е, че хората продължават да плащат за това със здравето си. Това е минало, а днес е точно обратното – огромните инвестиции на „Аурубис България“ в очистване на отпадъчните газове и високите доходи в региона например водят до това Пирдоп да се радва на най-доброто качество на въздуха от селищата с измервателни станции в страната.
Друг мит е, че минното дело пречи на туризма и земеделието. Напротив, тези сектори се възползват от инвестициите в инфраструктура и услуги и ръста на доходите. В община Панагюрище например биосертифицираните площи са повече от 2000 дка – неслучайно „Българска асоциация биопродукти“ е учредена там. Също там инвестициите на „Асарел-Медет“ в хотел „Каменград“ и залата-трезор на Панагюрското златно съкровище през 2012 г. променят облика на града и привличат много повече посетители. Приходите от туристическа такса нарастват непрестанно, като през 2015 г. достигат 18 240 лв. – много повече от „известни“ дестинации като Трън или Белоградчик.
Моделът да се приложи и на други места
Този модел на развитие може и трябва да бъде приложен и на други места в България, които нямат практически никаква друга жизнена алтернатива. Това вече се случва в Родопите, където добивът на оловно-цинкови и златосъдържащи руди се възражда благодарение на инвестициите на „ДПМ Крумовград“, „Горубсо-Кърджали“, „Минстрой“, КЦМ и дъщерните им дружества. Предварителните проучвания показват отлични предпоставки и в Западните Родопи, Странджа и Западна Стара планина. Краището също се завръща на картата на рудодобива с проектите в Брезник и Трън. Въздействието на последния е очевидно на фона на настоящата реалност – средногодишният брой на заетите в частния сектор в община Трън е 188 души при заплата от 452 лв. за 2015 г. Само проектът за добив на злато там ще осигури общо 521 работни места на местно ниво при много по-високо заплащане в периода на експлоатация (23+ г.).
Това са печалбите на големите минни компании, които остават в България, осигурявайки инвестиции за над милиард лева и хиляди работни места, които няма как да избягат. Защото за разлика от всеки друг бизнес минният е неразривно свързан с мястото, на което се случва добивът. Също така квалификацията на местното население не е от водещо значение и текущото състояние при работната сила не би отблъснало инвеститора. Като се има предвид състоянието на западналите региони, рудодобивните проекти се явяват естествено продължение на тяхната история, което ще осигури увеличение на броя и по-висок стандарт на живот на населението им в дългосрочен план.
Текстът е публикуван в Капитал.