Тъмната страна на енергийната ефективност

В последните няколко години понятието „енергийна ефективност“ се превърна в мантра на екологичното движение, политиците и кръг от фирми, които виждат в него неограничен маркетинг. Не е рядкост да четем, че „непроизведената енергия е най-чиста”, „инвестициите в енергийна ефективност са най-печеливши”, „увеличават конкурентоспособността” и т.н. И тъй като последното се приема аксиоматично, никой не може и думичка да изрече срещу лавината от нови регулации, правила и изисквания за енергийна ефективност на сгради, индустриални инсталации, телевизори и сешоари, която Европейската комисия и страните членки на ЕС генерират ежедневно.

Лесно се забелязва логическата непоследователност – ако инвестициите в енергийна ефективност бяха наистина толкова печеливши, едва ли щеше да има нужда от регулации, които да ги налагат. Всеки щеше да ги прави и да става по-силен на пазара. Да, ама не.

Всичко започна някак безобидно. ЕС реши, че трябва да промотира ефективността, като информира потребителите за енергийния разход на уреди и сгради. Екологичността на много неща започна да се асоциира единствено с енергийната им ефективност. Звучи смислено, но някои от последиците са ужасни. Благодарение на ефективността си дизеловите автомобили получиха „зелен” имидж, преференции и днес са основният замърсител на въздуха. Изолирането на сгради се превърна в самоцел с всички последствия за здравето от ограничената вентилация. Последното се случи приоритетно в училища и детски градини. Знаете за ръста на алергиите и астмата, нали?

Апетитът за регулиране обаче нарасна – бяха активирани едновременно морковът и тоягата. От една страна, се раздават субсидии за енергийна ефективност, чийто безспорен връх е схемата за 100% финансиране на реновирането на жилищни блокове в България – безпрецедентно за ЕС подаряване на общите пари на отделни индивиди. От друга страна, практически всички потребители на енергия биват задължавани да правят разни неща – като се започне от периодични енергийни одити за индустриалните консуматори, енергийни паспорти и стандарти за сгради и се стигне до абсурдни граници на мощността на прахосмукачки, забрани на цели технологии и пак енергийни одити за всеки голям магазин или ресторант. Естествено, одити може да бъдат извършвани само от държавно лицензирани фирми – току-виж станали твърде евтини, ако има свободна конкуренция. Еманация на безумието е задължението на ЕРП да карат крайните си клиенти да инвестират в енергийна ефективност. Това води до създаване на изкуствен пазар за „спестена енергия”. Примерно една банка закрива пет клона и продава постигнатите „спестявания” на ЕРП-то, защото то трябва да си намали продажбите, а хотелите отказват да се облепят със стиропор. Икономическа иновация!

Въпреки всичко сериозни инвестиции в енергийна ефективност правят почти само големите индустриални предприятия и търговски сгради, където енергията формира значима част от разходите. Всички останали се чудят как да избегнат тоягата и изобщо не се интересуват от моркова. И това на фона на безспорния факт, че в ЕС плащаме много по-високи цени за енергия в сравнение с целия свят. Затова ЕК и правителствата продължават да наливат милиони в безсмислени кампании, схеми и промоции.

Как точно ще убедите фирма, чиято сметка за енергия е 1% от всички разходи, да инвестира значими ресурси в ефективност? Или пък домакинство, което има малък бюджет и ясни приоритети – храна, образование, почивка? Има ли начин бюрократ да схване, че за всеки индивид, било то фирма или физическо лице, е много по-важно да се развива, създава и расте, отколкото да спестява несъществени разходи?

Налагането на ефективността със закон „плюшкинизира” икономиката – насочва жизнената є енергия, мисленето и инвестициите към действия, които я възпират. Страничните ефекти са буквално убийствени. Това е погрешна политика.

Оригиналната статия е публикувана в Forbes.

Споделете в социалните мрежи:

Коментари

коментара