Широко разпространено е мнението, че богатите на ресурси и зависими от добива страни са бедни, политически корумпирани, екологично и социално унищожени и продължават да деградират на фона на останалия свят. Това се е превърнало в нещо като „здрав разум“ (common sense) и никой не го поставя под съмнение. Служи като основен аргумент срещу развитието на добивната индустрия по цял свят, включително и в България.
Все по-често попадам на призиви да ограничаваме въглеродните си емисии като използваме по-малко пластмаси. Това се дава като пример за win-win избор от еко-активистите – така хем сме щели да спасим морските животни от пластмасовия отпадък, хем планетата – от глобалното затопляне. Декарбонизация и кръгова икономика в едно за светло бъдеще на планетата!
Наскоро бях поканен от Европейската комисия в Брюксел да презентирам работата ни по проекта на Дънди Прешъс Металс за добив на златосъдържащи руди край Крумовград като най-добра практика в управлението на биоразнообразието в минния сектор. Аудиторията беше доста изненадана, че някой от България говори по подобна тема. Днес обаче си давам сметка, че тук твърде малко хора са наясно как природозащитата допринесе за изграждането на най-модерната златна мина в Европа, затова реших да опиша историята от моята лична гледна точка.
Беше в началото на 90-те. Ясно помня как учителите в гимназията ни обясняваха колко по-умни, старателни и можещи били предишните випуски и как от нас нищо няма да излезе. След няколко години пък се оказахме последните свестни деца. Басирам се, че всеки има подобен спомен. Чак до настоящото младо поколение, т. нар. милениъли, в което медии, работодатели, учители и родители в пълен синхрон виждат едва ли не края на интелекта, уменията и пословичното трудолюбие на българската нация.
При наличните технологии и пазарни реалности пълната декарбонизация на енергийното потребление до 2050 г. просто не е възможна без това да доведе до икономическа и социална катастрофа. Можем да постигнем голям напредък в електрификацията само при изпълнение на две базови условия – внедряване на евтини и ресурсно-ефективни технологии за съхранение на енергия в индустриални мащаби плюс нови въглеродно-неутрални и надеждни източници на електроенергия като термоядрения синтез.
Пълният текст е публикуван в брой 2 /2019 г. на списание „Икономист“ от 11 януари 2019 г.
Икономиката на бъдещето е зелена, защото всеки иска да живее по-добре на една по-чиста планета. В масовата представа на хората обаче минното дело изобщо не съществува в този прекрасен нов свят. Всъщност има очакване, че едва ли не зелената икономика е възможна само ако човечеството престане да използва невъзобновями ресурси и заживее изцяло на фотосинтеза и нейните продукти.
Горното е един от най-силните митове на устойчивото развитие, който трябва да бъде разбиван без мярка, защото се използва все по-често от противниците на индустрията на глобално и местно ниво. А това ни обрича на бедност и пропуснати ползи в огромни мащаби.
Минната индустрия винаги е била и продължава да бъде значим фактор в икономиката на България. Бъдещето й обаче е обвито в мъгла – някои събития през 2017 г. за малко да я разсеят, но повечето като че ли я сгъстиха още повече. Моят опит за ретроспекция и поглед напред показва, че потенциалът е огромен, но такава е и вероятността за скорошен срив.
Преди седмица се разхождах със съпругата си по мраморното било на Северен Пирин. Не успяхме да стигнем до Снежника в Казана, но пък циркусите на изток от Кончето бяха пълни със снежни петна, а микро-ледникът под Кутело беше наистина голям (на снимката). И неизбежно си спомних за първите си стъпки като млад изследовател на климатичните промени…
„Сривът на чуждите инвестиции е пълен, отчете стопанската камара“: Подобни заглавия помитат като лавина медийния пейзаж в последните дни, но всъщност ги четем почти ежегодно. Жалваме се как няма инвестиции на зелено в икономиката ни, като това особено силно важи за тежката индустрия. Забравете за момент десетките заводи за сглобяване на разни неща и се замислете кога последно някой е изградил значим промишлен комплекс, който да добива и/или преработва наши суровини, на гола поляна у нас? Сещам се само за рафинерията за биодизел на Астра Биоплант край Русе, която се случва благодарение на субсидирането на биогоривата и ТЕЦ AES Гълъбово, реално заместващ затворените малки блокове на АЕЦ Козлодуй – цената, която дълго ще плащаме като входна такса за ЕС. Всичко друго са инвестиции в няколкото оцелели след 90-те съществуващи предприятия.
Публукувано в Капитал.
Следва:
Слънцето е основният енергиен източник на Земята, а и обещава независимост, така че фокусът върху използването му в последните години изглежда логичен. Резултатите са впечатляващи – произвеждането на „собствена и зелена“ енергия е на мода сред екологично отговорните фирми и домакинства. Май имаме решение! За съжаление нещата не са толкова прости и това най-добре се вижда в Европа, където тези технологии вече заемат голям дял, който ни позволява да наблюдаваме ефекти, които в останалата част от света все още не са толкова явни.
На Седемте езера има проблем, който съвсем не е уникален, нито толкова сложен за решаване. Трябва просто да схванем, че природната красота е като всеки друг ресурс и може да бъде едновременно използвана и запазена само, ако следваме икономическата логика.
Първо за ситуацията:
Не, не е ОК да се играе хоро насред което и да е от Седемте езера.
Не, хорото съвсем не им е най-големият екологичен проблем на езерата.
Едно време щях да ставам геолог. Вече не помня какво ме накара в средата на 11-ти клас изведнъж да реша, че ще уча Геология. Беше шок за всичките ми приятели, а за родителите ми – не е за разправяне… Ама се самонавих и самоподготвих и без един час с учител – в гимназиите такъв предмет нямаше, само в минните техникуми – изкарах 6.00 на кандидат-студентски изпит по Геология. Оказа се излишно усилие, защото бяхме 17 кандидата за 30 места – брутална конкуренция! Учих две години в Софийския, много яко и интересно, страхотни практики… и накрая спечелих една стипендия и напуснах в посока Управление на околната среда и ресурсите в Германия. Бяха мизерните години в края на 90-те, стипендията беше повече от заплатите на родителите ми и – колкото и да не ми се искаше – нямаше как да откажа подобна възможност. Така не станах геолог…
Но днес работя и празнувам заедно с тях и онези, които ги следват навсякъде – миньорите.
Допреди няколко години ми се струваше, че светът ще достигне пик на въглеродните си емисии преди 2020 г. Смятах, че имам достатъчни аргументи за подобна прогноза. Вярвах, че енергийната ефективност, масовото навлизане на ВЕИ и електромобилността, споделената икономика и дематериализацията ще успеят да ограничат употребата на фосилни горива. Освен това, вследствие на прекаленото четене и слушане на ентусиазирани коментари за успеха на горните, бях с впечатление, че реалното човешко поведение (или пазарът) вече възприема въглеродните емисии като нещо лошо и съответно ще ги минимизира, както се случва с всеки замърсител.
Да, ама не. Сбърках и това беше единствената ми неточна прогноза за 2017 г. (от всичките ми 20+1 оптимистични прогнози за околната среда на глобално ниво).
България регистрира няколко поредни години на сравнително стабилен икономически растеж. Най-видимо е това около Пловдив, където изникнаха множество заводи, произвеждащи основно машинни компоненти и в София, където милиони квадратни метри офиси се напълниха с млади хора, работещи в IT фирми и аутсорснати услуги на мултинационални компании и навсякъде, където се изливат милиарди евросредства в инфраструктура или просто от субсидии. После процесът започна да прелива и към другите градове и днес безработицата клони към нула – реално всеки способен човек може да си намери работа, ако желае. Създаде се усещането, че тези бизнеси формират гръбнака на растежа и могат да доведат икономиката ни до така мечтаното изравняване на доходите със средните за Европейския съюз. И неусетно много хора започнаха не на шега да твърдят, че големи предприятия с комини – от онези мръсните, които обикновено асоциираме със социалистическата промишленост – не ни трябват. Можем спокойно да си пишем код, обслужваме клиенти от Таити, сглобяваме разни джаджи и да усвояваме субсидии. И така да си живеем чисто и спретнато без излишен тормоз.
Откакто се помня, слушам и чета предсказания за неизбежни промени в начина ни на придвижване. Задръствания, катастрофи, замърсяване, изчерпване на нефта, глобално затопляне – това са малка част от стандартните поводи, покрай които се говори за „края“, или поне „смаляването“ на личния автомобил с двигател с вътрешно горене. Carshare, Zipcar, Prius, Tesla, Uber, велосипеди и най-вече любимият на зелени активисти и политици обществен транспорт – ежегодно пристигат вестоносци, обявяващи неизбежната победа на „доброто“ над „мръсната“ кола. Преди 20 години твърдо вярвах, че човек няма нужда от личен автомобил и ще живея без такъв. Днес, с жена, фирма, две деца и три коли по-късно, съм изтрезнял. Ето кратък списък на очакванията, които в обозримо бъдеще ще останат само сладки приказки.
Данните са красноречиви – макар и все още лошо, качеството на въздуха в София бавно се подобрява. Спадат както средногодишните концентрации на фин прах (ФПЧ10), така и броят дни в годината с пиково замърсяване. Допреди десетина години прекарвахме почти целия отоплителен сезон в мъгла от фин прах и други още по-неприятни вещества, а днес вече това са отделни, все по-редки периоди на типичните за Софийското поле температурни инверсии. И точно затова все по-ясно ги забелязваме и усещаме. Когато виждаме, че може да бъде и чисто, ни се иска да е винаги така.
Публикувано в „Мениджър“.
Следва:
Енергийната политика на Европа върви към провал по всички показатели. Докато икономиката на съюза се задъхваше, това оставаше скрито. През 2017 г. обаче регистрираме трета поредна година на значим ръст на БВП – над 2%. И вече става пределно ясно, че практически всички „амбициозни“ енергийни и климатични цели са мираж, а избраните пътища към постигането им – погрешни.
Краткосрочната прогноза е най-добрият и същевременно най-труден тест за проверка на експертизата. Точно затова малко хора смеят да дават такива. Силно предпочитани са дългосрочните, които осигуряват драматични заглавия в медиите, но не поставят репутацията на експерта под риск, защото след 20 години никой вече не помни. Много се говори за бъдещи изменения в областта на околната среда, но ясно измеримите прогнози са малко и най-широко разпространените почти винаги се оказват погрешни. Защото обикновено са негативни…
Пластмасите, хиляди различни съединения като PES, PE, PET, PA, които са изключително устойчиви и служат за какво ли не, отдавна са навсякъде. До днес човечеството е произвело около 8.3 млрд. т – повече от половината лежат някъде. Една голяма част е заровена в сметища, но се смята, че около 86 млн. т са в моретата. В момента дотам достигат между 5 и 12 млн. т годишно. Най-известни са огромните бунища насред Тихия океан – безкрайни площи, покрити с парчета от корабни и рибарски принадлежности, бутилки, найлонови торбички и всякакъв друг отпадък, който отказва да се разпадне. Много плажове представляват идентична гледка. Морските животни се заплитат в тях или ги поглъщат. Рибарите губят все повече заради Рибарите губят все повече заради повредени лодки, инструменти или улов на негодна риба. Курорти губят туристи заради грозните гледки.
Следва:
Публикувано в: Forbes