Пожарите в Сибир през последните две седмици предизвикаха лавина от медийни публикации и коментари в социалните мрежи, в които е ужасно трудно да се различат фалшивите новини и истерията от реалните факти и последствия. Стигна се до толкова очевидни примери на грозна пропаганда в различни посоки, че се чувствам длъжен да поставя нещата на трезва основа:
Информацията, че VW най-вероятно няма да изгради новия си завод в България, се приема като малка национална катастрофа – медиите и социалните мрежи са залети от мрачни коментари за „провалената“ ни държава. Донякъде съм съгласен с подобна интерпретация – всеки неуспех в привличането на големи икономически инвестиции трябва да се разглежда по подобен начин. И все пак, разумното сравнение между България и Турция показва толкова много предимства от мащаба за последната, че човек чак да се чуди защо изобщо VW обмисля евентуално идване тук.
Преди около месец Министерството на околната среда реши да пренасочи 390 милиона лева от оперативна програма „Околна среда“ към проекти за чист въздух в 11 общини – градове с тежки проблеми с качеството на въздуха. Личното ми мнение е, че тези пари могат да свършат много по-полезна работа, ако с тях се финансира преминаване към чиста енергия за отопление, но сумата е определена само за електрификация на транспорта – най-вероятно ще отидат основно за закупуване на електробуси. ОК, взетото решение не е оптимално, но парите са ужасно много, а потенциалът за скъпи грешки, когато говорим за бързо-развиващи се технологии, винаги е голям.
Преди десетина дни излезе годишният статистически доклад на BP за световното производство и потребление на енергия. Оттогава изчетох какви ли не интерпретации по медиите – всеки път се изумявам колко далеч от реалността могат да стигнат активисти и лобисти, когато търсят тези и/или аргументи за доказване на нуждите от определени политики. Затова се чувствам длъжен да сложа числата и фактите на масата, да поставя логични въпроси и да оставя мислещите хора сами да си отговорят и правят изводи. Публикувам само най-важното от данните в долната графика – всичко друго е налично на горния линк.
Световният ден на околната среда е отличен повод да си припомним, че здравето и стандарта ни на живот са неразривно свързани с качеството на околната среда. Откакто преди 5 години описах спешната нужда чистотата на въздуха да стане водещ приоритет на опазването на околна среда в България, темата малко по малко проби медийната завеса и днес е в центъра на обществения дебат. Вече всички са наясно, че локалното замърсяване на въздуха с фини прахови частици е най-значимият екологичен рисков фактор…
Няма как да не се радвам, че темата за мръсния въздух в България влезе и в предизборното говорене – поне на партиите и кандидатите, които се целят в градската средна класа. Крайно време беше. Обаче пак имаме проблем – политиците, които я коментират, идея си нямат за какво иде реч, особено като стигнат до предложения за решаване на проблема.
Да, случи се: Както глобалните инвестиции, така и новите инсталирани мощности на ВЕИ през 2018 г. са по-ниски в сравнение с предходната 2017 г. Годините на постоянен ръст свършиха и то много преди ВЕИ да са заели значим дял в енергийното потребление.През лятото на миналата година публикувах „ВЕИ революцията залязва“, където направих следната прогноза:
Широко разпространено е мнението, че богатите на ресурси и зависими от добива страни са бедни, политически корумпирани, екологично и социално унищожени и продължават да деградират на фона на останалия свят. Това се е превърнало в нещо като „здрав разум“ (common sense) и никой не го поставя под съмнение. Служи като основен аргумент срещу развитието на добивната индустрия по цял свят, включително и в България.
Все по-често попадам на призиви да ограничаваме въглеродните си емисии като използваме по-малко пластмаси. Това се дава като пример за win-win избор от еко-активистите – така хем сме щели да спасим морските животни от пластмасовия отпадък, хем планетата – от глобалното затопляне. Декарбонизация и кръгова икономика в едно за светло бъдеще на планетата!
Наскоро бях поканен от Европейската комисия в Брюксел да презентирам работата ни по проекта на Дънди Прешъс Металс за добив на златосъдържащи руди край Крумовград като най-добра практика в управлението на биоразнообразието в минния сектор. Аудиторията беше доста изненадана, че някой от България говори по подобна тема. Днес обаче си давам сметка, че тук твърде малко хора са наясно как природозащитата допринесе за изграждането на най-модерната златна мина в Европа, затова реших да опиша историята от моята лична гледна точка.
Беше в началото на 90-те. Ясно помня как учителите в гимназията ни обясняваха колко по-умни, старателни и можещи били предишните випуски и как от нас нищо няма да излезе. След няколко години пък се оказахме последните свестни деца. Басирам се, че всеки има подобен спомен. Чак до настоящото младо поколение, т. нар. милениъли, в което медии, работодатели, учители и родители в пълен синхрон виждат едва ли не края на интелекта, уменията и пословичното трудолюбие на българската нация.
При наличните технологии и пазарни реалности пълната декарбонизация на енергийното потребление до 2050 г. просто не е възможна без това да доведе до икономическа и социална катастрофа. Можем да постигнем голям напредък в електрификацията само при изпълнение на две базови условия – внедряване на евтини и ресурсно-ефективни технологии за съхранение на енергия в индустриални мащаби плюс нови въглеродно-неутрални и надеждни източници на електроенергия като термоядрения синтез.
Пълният текст е публикуван в брой 2 /2019 г. на списание „Икономист“ от 11 януари 2019 г.
Икономиката на бъдещето е зелена, защото всеки иска да живее по-добре на една по-чиста планета. В масовата представа на хората обаче минното дело изобщо не съществува в този прекрасен нов свят. Всъщност има очакване, че едва ли не зелената икономика е възможна само ако човечеството престане да използва невъзобновями ресурси и заживее изцяло на фотосинтеза и нейните продукти.
Горното е един от най-силните митове на устойчивото развитие, който трябва да бъде разбиван без мярка, защото се използва все по-често от противниците на индустрията на глобално и местно ниво. А това ни обрича на бедност и пропуснати ползи в огромни мащаби.
Минната индустрия винаги е била и продължава да бъде значим фактор в икономиката на България. Бъдещето й обаче е обвито в мъгла – някои събития през 2017 г. за малко да я разсеят, но повечето като че ли я сгъстиха още повече. Моят опит за ретроспекция и поглед напред показва, че потенциалът е огромен, но такава е и вероятността за скорошен срив.
Преди седмица се разхождах със съпругата си по мраморното било на Северен Пирин. Не успяхме да стигнем до Снежника в Казана, но пък циркусите на изток от Кончето бяха пълни със снежни петна, а микро-ледникът под Кутело беше наистина голям (на снимката). И неизбежно си спомних за първите си стъпки като млад изследовател на климатичните промени…
„Сривът на чуждите инвестиции е пълен, отчете стопанската камара“: Подобни заглавия помитат като лавина медийния пейзаж в последните дни, но всъщност ги четем почти ежегодно. Жалваме се как няма инвестиции на зелено в икономиката ни, като това особено силно важи за тежката индустрия. Забравете за момент десетките заводи за сглобяване на разни неща и се замислете кога последно някой е изградил значим промишлен комплекс, който да добива и/или преработва наши суровини, на гола поляна у нас? Сещам се само за рафинерията за биодизел на Астра Биоплант край Русе, която се случва благодарение на субсидирането на биогоривата и ТЕЦ AES Гълъбово, реално заместващ затворените малки блокове на АЕЦ Козлодуй – цената, която дълго ще плащаме като входна такса за ЕС. Всичко друго са инвестиции в няколкото оцелели след 90-те съществуващи предприятия.
Публукувано в Капитал.
Следва:
Слънцето е основният енергиен източник на Земята, а и обещава независимост, така че фокусът върху използването му в последните години изглежда логичен. Резултатите са впечатляващи – произвеждането на „собствена и зелена“ енергия е на мода сред екологично отговорните фирми и домакинства. Май имаме решение! За съжаление нещата не са толкова прости и това най-добре се вижда в Европа, където тези технологии вече заемат голям дял, който ни позволява да наблюдаваме ефекти, които в останалата част от света все още не са толкова явни.
На Седемте езера има проблем, който съвсем не е уникален, нито толкова сложен за решаване. Трябва просто да схванем, че природната красота е като всеки друг ресурс и може да бъде едновременно използвана и запазена само, ако следваме икономическата логика.
Първо за ситуацията:
Не, не е ОК да се играе хоро насред което и да е от Седемте езера.
Не, хорото съвсем не им е най-големият екологичен проблем на езерата.