Бизнесът управлява въздействието си върху околната среда било то поради законови изисквания, или поради цели, спуснати от централата на компанията майка, а понякога и просто защото иска да допринесе за по-добра жизнена среда. Често обаче дейностите, свързани с околната среда извън минималните законови изисквания, са с неясни ползи – инвестират се пари, но рядко е ясно и видимо как инвестициите са свързани с бизнес целите на компанията.

Преди седмица се разхождах със съпругата си по мраморното било на Северен Пирин. Не успяхме да стигнем до Снежника в Казана, но пък циркусите на изток от Кончето бяха пълни със снежни петна, а микро-ледникът под Кутело беше наистина голям (на снимката). И неизбежно си спомних за първите си стъпки като млад изследовател на климатичните промени…

„Стремим се към кръгова икономика като алтернатива на пазарната.“ Това е едно от най-ясните послания, на които попадам в „Политически документ за зелен социализъм“ на Млади европейски социалисти от 2015 г. А уж просто търсех допълнителна информация, описваща новата мода в Европейската комисия, която трябва да спаси света от линейния модел на производство и потребление. Идеята е да се регулират нещата така, че материалните потоци в икономиката да се движат в кръг възможно най-дълго – да няма отпадъци и почти да не се налага да вкарваме нови суровини в кръга.

Оказва се, че кръговата икономика съвсем не е някакво ново изобретение.

Слънцето е основният енергиен източник на Земята, а и обещава независимост, така че фокусът върху използването му в последните години изглежда логичен. Резултатите са впечатляващи – произвеждането на „собствена и зелена“ енергия е на мода сред екологично отговорните фирми и домакинства. Май имаме решение! За съжаление нещата не са толкова прости и това най-добре се вижда в Европа, където тези технологии вече заемат голям дял, който ни позволява да наблюдаваме ефекти, които в останалата част от света все още не са толкова явни.

Едно време щях да ставам геолог. Вече не помня какво ме накара в средата на 11-ти клас изведнъж да реша, че ще уча Геология. Беше шок за всичките ми приятели, а за родителите ми – не е за разправяне… Ама се самонавих и самоподготвих и без един час с учител – в гимназиите такъв предмет нямаше, само в минните техникуми – изкарах 6.00 на кандидат-студентски изпит по Геология. Оказа се излишно усилие, защото бяхме 17 кандидата за 30 места – брутална конкуренция! Учих две години в Софийския, много яко и интересно, страхотни практики… и накрая спечелих една стипендия и напуснах в посока Управление на околната среда и ресурсите в Германия. Бяха мизерните години в края на 90-те, стипендията беше повече от заплатите на родителите ми и – колкото и да не ми се искаше – нямаше как да откажа подобна възможност. Така не станах геолог…

Но днес работя и празнувам заедно с тях и онези, които ги следват навсякъде – миньорите.

България регистрира няколко поредни години на сравнително стабилен икономически растеж. Най-видимо е това около Пловдив, където изникнаха множество заводи, произвеждащи основно машинни компоненти и в София, където милиони квадратни метри офиси се напълниха с млади хора, работещи в IT фирми и аутсорснати услуги на мултинационални компании и навсякъде, където се изливат милиарди евросредства в инфраструктура или просто от субсидии. После процесът започна да прелива и към другите градове и днес безработицата клони към нула – реално всеки способен човек може да си намери работа, ако желае. Създаде се усещането, че тези бизнеси формират гръбнака на растежа и могат да доведат икономиката ни до така мечтаното изравняване на доходите със средните за Европейския съюз. И неусетно много хора започнаха не на шега да твърдят, че големи предприятия с комини – от онези мръсните, които обикновено асоциираме със социалистическата промишленост – не ни трябват. Можем спокойно да си пишем код, обслужваме клиенти от Таити, сглобяваме разни джаджи и да усвояваме субсидии. И така да си живеем чисто и спретнато без излишен тормоз.